За хората

“Pulchara res homo est, si homo est…”

Поезия. Повръща ми се от поезия. И от хората. И от мене. Пишете стихове. Пишете за нежност, за любов, за доброта, за красота. А живеете в злоба. Към най-близките. И не само към тях. И аз така, но поне не пиша стихове. Мечти, рими, синеви… а после? После удар, думи, болка, завист. Когато най-близките ти хора те пронизват. Когато вместо да превържат нанесената рана, я заливат със сяра. И гледат как се превръщаш в сюнгер. И как се гърчиш на колене. Когато те гледат като изверг. Да, знам някой ще каже, че думите „Прощавам“ много често не значат, че наистина е простено.

А аз не заслуважам прошка. Как да я заслужа? Когато се разпадам на колене в сълзите си? Каква е тази злоба човешка, която превръща хората в садисти. Която ги кара да нараняват. Умишлено да забиват острието, да го въртят. Да дебнат раната да зарасне малко и отново да я разкъсат. Да направят тялото ми на парчета. Родителите. Приятелите. Любимия човек. Сигурно всеки един от вас си е мислел това. И си е казал: „Хубаво, нека бъде така и аз ще бъда зъл, на всички така ще отвръщам, за да остана цял“. А цели ли сте? Кой съм аз да ви съдя? Нямам право и да простя. Не искам да стана такъв. Нека хиляди пъти да се разпадам. Нека хиляди пъти да ме боли. Нека да изгарям в греховете си. Нека остана непростен. Но няма да забравя, че аз мога да простя. Няма да забравя, че съм бил кристално чист. Че съм бил истински. И нереален. Че съм дете. Защотото понякога дори животните са по-искрени и по-добри от хората. Зъб за зъб или… да обърна и другата буза? Първото ясно. Ще разкъсваме хората в живота си, за да се храним с болката им и да ставаме по-силни. А кое може да те накара да обърнеш и другата буза. Само когато плесницата е толкова силна, толкова истинска и разрушаваща, че ти се иска да те удрят още и още, за да свършиш по-бързо.

Няма смисли. А и аз сигурно пиша глупости. Забравихте ли хора, че сте хора…?! И звярът има интелект, но само човек може да се самонадрастне. Не, чувството ми за самосъхранение не е много силно. Чувството ми да съхраня човешкото в себе си е много по-силно. Или по-точно да го запазя непокътнато. Защотото във всички ни има много човешко, но то е толкова изкривено от личните реалности… Сигурно някой ден ще ме освидетелстват. Сигурно някой ден ще мисля по друг начин. Когато порастна. Е и?
Могат да ни наранят само думите, които си позволяваме да чуем.
Удряйте ме, много пъти ме удряйте с думи, с поглед, с протегнатите ми ръце.
Вие, мои най-близки хора. Не спирайте. За да изчезна колкото се може по-бързо, докато още не съм спрял да…?
Да бъда дете.

 

Разпиляност

Голотата
на потните от сълзи стъпала,
на скулата недоизмислена,
на всеки пръст от двете ти ръце,
на всяка изтъняла жила
и… тази „мисъл възпалена“ -

печатат спомени…

 

 

 

Insomnia

Нощ, синя нощ, безсънна нощ, пълна с неон, поредната… Шумът на вентилатора, синята изкуствена светлина от монитора, миризма на прах, тихо е. Потъвам, падам в някоя бездна, потапям се… спирам за миг, паля цигара, огънчето осветява лицето ми, загасва, издишам шумно… левитирам.
Мисля си, колко трудно ми е да напиша и ред дори. По дяволите, това означава да спра от една година насам, всичко да мине на бавен кадър пред очите ми, да забравя че има утре, а само и единствено „сега“. Плаче ми се, като дете ми се плаче, ей тъй, да се разрева на тротоара, да ми се разцапа лицето покрито с прах… да дойде майка ми, да ме прегърне, да избърше сълзите ми… Майко, обичам те! Студено ми е тук в този град, някак чуждо… и пораснах майко, колко бързо… И изпълнявам туй на което си ме учила, стремя се да бъдеш горда с мен. Адски трудно е, а се отнасят с мен като с говедо, но си ме учила да не употребявам сила, а толкова много искам. Страх ме е майко, повярвай ми, адски много ме е страх.
Какво е животът ми ли? Мечти… Думи… Болка… Празнота… Marlboro light… Кафе – дълго и горчиво… Сънища пропити с небивалици и кошмари. И не, не ми е писнало, и още мога, всъщност аз мога всичко. Но душата ми гние, сякаш в мозъка ми има чипове и невронни клетки. Него усещаш, то е толкова неосезаемо, само дето спираш да усещаш вятъра и мириса на есен и влага. Гадост, слуз и фекалии сякаш са полепнали по мен. Задушавам се… И всички тези чужди съдби и характери, които така крещящо се опитват да нахлуят в мен, да окупират всеки сантиметър от душата ми. Не съм спал от 46 часа, някой ми говори, не го чувам, карам по инерция. Не, не чувствам, нямам време за това. Боли, боли само когато се събуждаш, невъобразима, пронизваща, чисто примитивна физическа болка. До първото кафе, после отшумява.
А да, мечтая, мечтаех като дете… за къщичка на село с басейн и цветя. Мечтаех за селско лято с мирис на сено и нощи пълни с чуруликането на щурците. За някой до мен…
5 сутринта е, време когато вампирите и самодивите си лягат, а смъртните се събуждат. Аз трябва да изпратя едните и да кажа „Добро утро“ на другите.
Хайде, моя опърпана и изтерзана душа, изтупай се, стегни се, нов ден започва…

 

Мразя

Всъщност мразя да мразя, но от определени неща се разбивам безостатъчно.

Мразя да ме унижават и да ме притискат до стената, да се усещам отвътре като нищо.

Мразя да ме съжаляват, да се чувствам смачкан.

Мразя и да съм силен, и да го демонстрирам. И точно тогава дори да не заплача.

Мразя да бият кучета. И деца. Мразя насилието – в червата си. Нищо, че мога да

стрелям.

Мразя ехидния цинизъм, простаците, и наглото безочие.

Мразя и безхаберието на близки и приятели – да ме нараняват смъртоносно, когато съм разтворен.

Мразя снобите. Показността. Фалша. Игрите им. И моите – когато аз играя по нечия свирка.

И успеха. Оня, придобит с цената на трупове.

Мразя да ми съсипват усмивката. И да се усмихвам насила.

Мразя самодоволните муцуни, рекета, гаврата с хората.

Мразя сухото “благодаря”, когато съм раздал абсолютно всичко.

Мразя консумацията на мигове. И после нищо да не остава.

Мразя да ме зарязват, когато имам мълчаливо изпиваща нужда.

Мразя да ми отнемат мечтите. И никому да не вярвам.

Мразя лъжите. И да ме убиват с истини, забравяйки, че и аз живея.

Мразя дискотеките, обезличаването, техното.

Мразя блудкавите, сладникави коктейли – не само като питие.

И заемите – да съм длъжен. Не само за материалното.

Мразя да се натрапвам. Да прося внимание.

Мразя да се моля.

Мразя стриптийза – на стъкления подиум. И груповия секс. Ревнив съм, но не това е причината – ненавиждам, мразя да деля (не говоря за кората хляб).

Мразя съвършения ред – всяко нещо да си знае мястото.

Мразя морковите и копъра. И здравословната храна насила. От полезност.

Мразя да ми казват “нямаш избор, трябва”. Ужасно е.

Мразя думите “винаги” и “никога”, когато ме обричат на безпътица.

Мразя да не си изпълняват обещанията.

Мразя и празнодумието, както и нищо да не ми обещават, сякаш съм въздух, празно пространство.

Мразя чувствата по задължение. Мразя и да съм навлек.

Мразя да ме боли до безсъзнание. И да съм сам.

Май много “мразя” се събраха?… Не знам. Има още. Мразя ги всичките…

Не знам и как се наричат, и дали “мразя” е точната дума,

и нищо, че обикновено знаеш -

споделям ти, защото някога се интересуваше…

 

 

Път

Вече знам, че ще минеш
точно през моя живот.
И всички събития в него
ще станат случайни
паянтови къщи.

Ще спреш за малко на моста.
На новия мост,
който от двайсет живота
е винаги същият.
Не е ясно любов ли ми носиш, или
само минаваш оттук
като зимата…

Сега се чудя дали ще прекосиш
и площада с моето име.
Едно куче излая и огласи
вече твоето идване във квартала.
И знам, че ще минеш точно
през моите очи,
през моя глас и през моето тяло.

Казват, всички пътища водели в Рим.
Всички Истински пътища стигали храма.
Знам, че сега ще минеш точно
през моя живот.
Друг път няма.

 

Картини

Уморени погледи,

изтъркани мисли,

избелели искри

на отдавна бил огън…

Увяхнало цвете,

уморени очи,

молещи ръце

на отдавна живяло дете…

Незапомнени стъпки,

неповторена храброст,

неизказана истина

и неизживяна любов…

…Светът около мен говори на език,
който не разбирам.

 

 

Хаотично

Не зная защо краката ми продължават да ходят, когато искам да спра тук, точно на тази улица.

Искам да умра тук, точно в този момент.

Не искам да ходя,

не мога,

не искам да живея,

нямам сили,

нямам усмивки.

Само за теб, само заради теб съм жив, само заради очите ти.

Не мога да ти го кажа, но всичките думи са в душата ми…

Не зная защо краката ми продължават да ходят, след като искам да умра.

След като искам да умра тук

в твоите прегръдки,

в твоите сълзи,

в твоята усмивка,

да умра тук и да живея вечно…

 

Pero nadie pudo amarte como yo…

 

На лов за усмивки

Чувстваш се отегчен? Писнало ти е от закотвящото ежедневие? Уморен си от грижи и проблеми? Вече дори не са ти останали нерви за късане? Дотегнало ти е от всичко? Копнееш за миг спокойствие? Жадуваш за глътка въздух? За една усмивка? Но всъщност не би отказал и доза смях? Не можеш да откриеш изхода? Знай, че винаги има такъв. И това е… Той!

Той ще сложи край на кошмара ти. Той е твоето спасение. Ще ти даде това, което заслужаваш. Това, от което имаш нужда. Дръж се здраво, защото той ще те разтърси. Всичко ще ти се стори само кратък миг, но от онези, за които не би съжалявал. Затегни колана. Ако искаш си купи пуканки и кола дори.

Чудиш се кой е той???

Той е…

дебеУ (но не е супер Любо)

Той е…

владетел на бойните изкуства (но не е Брус Лий, нито Джет Ли)

Той е…

невероятно чаровен, забавен и неустоим (и не, не е Сид от Ледена епоха, но признавам по тези си качества прилича на мен).

Той е…

По.

Безспорният кино хит това лято!

Арххх, нямам търпение… :о)

 

Изпразване

Маркираш. После триеш. Толкова е просто. И става празно. Блога имам предвид. Само че в теб нищо не се е променило. Болезнено се нуждаеш от бутонче “delete”. Да изтриеш демоните в главата си. Целия хаос. Себе си дори. Да, ама не.

Окей, не искам да изтривам себе си, но ако може поне част от сетивата си, а? Очите ми да не виждат, т.е. да виждат, но избирателно ако може. Да изчезнат усещанията. И ако може чувствителността ми да не си играе с мен сякаш съм парцалена кукла – еднодневка.Слушам някакво безумно парче на Vibrasphere – Mountain Lake. Ambient. Обичам този стил. Потапящ, завладяващ. Вили ме уговаря да ходим тук.

Уморено ми е. За хиляди години напред. Толкова е примамващо да затворя очи и да се потопя в болката. Хора, театри, гримаси… драйфа ми се. Не мога да се справя със собствения си микросвят, камо ли да разранявам отново и отново сърцето и душата си заради вашия. Късал съм парчета от себе си, кървял съм, умирал… все заради някой друг; заради някой, който дори не познавам; заради някой преживяващ трагедия. Ще си избода очите, ще изрежа чувствителността си и ще бъда нов. Или поне друг. Чуждата трагедия и болка ще си останат чужди. Няма да се трогна. Няма да ме докосне отвътре дори. Пълно изпразване [не буквално разбира се].

Слънчогледи.

Обичаш ги.

Аз пък обичам теб.

Моето слънце.

Моето безумие.

Довечера ще ти доразкажа приказката.

Казвам довиждане на всички. Вземам си бански, джапанки, хавлийка, поясче и отивам в планината. Ще се потапявам в ледени води. Цел: да се вледени всяка моя клетка. Като се презаредя сигурно ще се върна.

За сега толкова.

 

Беше ми приятно.

 

А.