Маркираш. После триеш. Толкова е просто. И става празно. Блога имам предвид. Само че в теб нищо не се е променило. Болезнено се нуждаеш от бутонче “delete”. Да изтриеш демоните в главата си. Целия хаос. Себе си дори. Да, ама не.
Окей, не искам да изтривам себе си, но ако може поне част от сетивата си, а? Очите ми да не виждат, т.е. да виждат, но избирателно ако може. Да изчезнат усещанията. И ако може чувствителността ми да не си играе с мен сякаш съм парцалена кукла – еднодневка.Слушам някакво безумно парче на Vibrasphere – Mountain Lake. Ambient. Обичам този стил. Потапящ, завладяващ. Вили ме уговаря да ходим тук.
Уморено ми е. За хиляди години напред. Толкова е примамващо да затворя очи и да се потопя в болката. Хора, театри, гримаси… драйфа ми се. Не мога да се справя със собствения си микросвят, камо ли да разранявам отново и отново сърцето и душата си заради вашия. Късал съм парчета от себе си, кървял съм, умирал… все заради някой друг; заради някой, който дори не познавам; заради някой преживяващ трагедия. Ще си избода очите, ще изрежа чувствителността си и ще бъда нов. Или поне друг. Чуждата трагедия и болка ще си останат чужди. Няма да се трогна. Няма да ме докосне отвътре дори. Пълно изпразване [не буквално разбира се].
Слънчогледи.
Обичаш ги.
Аз пък обичам теб.
Моето слънце.
Моето безумие.
Довечера ще ти доразкажа приказката.
Казвам довиждане на всички. Вземам си бански, джапанки, хавлийка, поясче и отивам в планината. Ще се потапявам в ледени води. Цел: да се вледени всяка моя клетка. Като се презаредя сигурно ще се върна.
За сега толкова.
Беше ми приятно.
А.
