Разпиляност

Голотата
на потните от сълзи стъпала,
на скулата недоизмислена,
на всеки пръст от двете ти ръце,
на всяка изтъняла жила
и… тази „мисъл възпалена“ -

печатат спомени…

 

 

 

Мразя

Всъщност мразя да мразя, но от определени неща се разбивам безостатъчно.

Мразя да ме унижават и да ме притискат до стената, да се усещам отвътре като нищо.

Мразя да ме съжаляват, да се чувствам смачкан.

Мразя и да съм силен, и да го демонстрирам. И точно тогава дори да не заплача.

Мразя да бият кучета. И деца. Мразя насилието – в червата си. Нищо, че мога да

стрелям.

Мразя ехидния цинизъм, простаците, и наглото безочие.

Мразя и безхаберието на близки и приятели – да ме нараняват смъртоносно, когато съм разтворен.

Мразя снобите. Показността. Фалша. Игрите им. И моите – когато аз играя по нечия свирка.

И успеха. Оня, придобит с цената на трупове.

Мразя да ми съсипват усмивката. И да се усмихвам насила.

Мразя самодоволните муцуни, рекета, гаврата с хората.

Мразя сухото “благодаря”, когато съм раздал абсолютно всичко.

Мразя консумацията на мигове. И после нищо да не остава.

Мразя да ме зарязват, когато имам мълчаливо изпиваща нужда.

Мразя да ми отнемат мечтите. И никому да не вярвам.

Мразя лъжите. И да ме убиват с истини, забравяйки, че и аз живея.

Мразя дискотеките, обезличаването, техното.

Мразя блудкавите, сладникави коктейли – не само като питие.

И заемите – да съм длъжен. Не само за материалното.

Мразя да се натрапвам. Да прося внимание.

Мразя да се моля.

Мразя стриптийза – на стъкления подиум. И груповия секс. Ревнив съм, но не това е причината – ненавиждам, мразя да деля (не говоря за кората хляб).

Мразя съвършения ред – всяко нещо да си знае мястото.

Мразя морковите и копъра. И здравословната храна насила. От полезност.

Мразя да ми казват “нямаш избор, трябва”. Ужасно е.

Мразя думите “винаги” и “никога”, когато ме обричат на безпътица.

Мразя да не си изпълняват обещанията.

Мразя и празнодумието, както и нищо да не ми обещават, сякаш съм въздух, празно пространство.

Мразя чувствата по задължение. Мразя и да съм навлек.

Мразя да ме боли до безсъзнание. И да съм сам.

Май много “мразя” се събраха?… Не знам. Има още. Мразя ги всичките…

Не знам и как се наричат, и дали “мразя” е точната дума,

и нищо, че обикновено знаеш -

споделям ти, защото някога се интересуваше…

 

 

Изпразване

Маркираш. После триеш. Толкова е просто. И става празно. Блога имам предвид. Само че в теб нищо не се е променило. Болезнено се нуждаеш от бутонче “delete”. Да изтриеш демоните в главата си. Целия хаос. Себе си дори. Да, ама не.

Окей, не искам да изтривам себе си, но ако може поне част от сетивата си, а? Очите ми да не виждат, т.е. да виждат, но избирателно ако може. Да изчезнат усещанията. И ако може чувствителността ми да не си играе с мен сякаш съм парцалена кукла – еднодневка.Слушам някакво безумно парче на Vibrasphere – Mountain Lake. Ambient. Обичам този стил. Потапящ, завладяващ. Вили ме уговаря да ходим тук.

Уморено ми е. За хиляди години напред. Толкова е примамващо да затворя очи и да се потопя в болката. Хора, театри, гримаси… драйфа ми се. Не мога да се справя със собствения си микросвят, камо ли да разранявам отново и отново сърцето и душата си заради вашия. Късал съм парчета от себе си, кървял съм, умирал… все заради някой друг; заради някой, който дори не познавам; заради някой преживяващ трагедия. Ще си избода очите, ще изрежа чувствителността си и ще бъда нов. Или поне друг. Чуждата трагедия и болка ще си останат чужди. Няма да се трогна. Няма да ме докосне отвътре дори. Пълно изпразване [не буквално разбира се].

Слънчогледи.

Обичаш ги.

Аз пък обичам теб.

Моето слънце.

Моето безумие.

Довечера ще ти доразкажа приказката.

Казвам довиждане на всички. Вземам си бански, джапанки, хавлийка, поясче и отивам в планината. Ще се потапявам в ледени води. Цел: да се вледени всяка моя клетка. Като се презаредя сигурно ще се върна.

За сега толкова.

 

Беше ми приятно.

 

А.